Лудостта – кривото огледало на нормалността


„Кой знае? Лудите, ако направят,
Лудите ще направят нещо.”
Чорбаджи Марко
(из „Под игото”)

Нали никой от нас не познава много хора, които са готови да застанат от другата страна на делничната нормалност и да бъдат разпознати като луди? Нали отношението ни към неспособните да се справят с нормите на „нормалността” е от успокоително подигравателно до разграничаващо неприемливо? „Слава богу, не съм като тях!” – си казваме с облекчение и дори с доза присмех – оздравителна за нашето самочувствие, като зареждаме енергията си на добри и правилно скроени хора и така браним разделението. Нали това ни дава спокойствието, че сме в правилния лагер и облекчава страховете ни да не бъдем разпънати от публичното мнение или още по-лошо – да не станем жертва на нетърпимостта към различността? Май потеглихме през импулсивната реакция на ежедневния прагматизъм и здравомислещо чувство за самосъхранение? И за да не ни възпре кривото поглеждане, да потърсим по-дълбоки тълкувания за многостранчивостта на „лудата” тема.
Първият тип можем да определим като нещастието на хора с по-малки или по-големи отклонения – хронични или трайни, ментални или психически – все слаби и крехки трудно защитими личности, упорито мачкани в машинката на живота. С лекота им лепваме етикета – ненормалници, малоумници или лечебното заведение, което носи общо название – „жълта къща” или „веселата гимназия”. Подхранваме своето самочувствие с облекчителната въздишка, че поне ние сме „наред” и с оздравителна ирония отминаваме към сектора на „разумния” свят, като дори не се замисляме колко размити са границите помежду ни. Общо взето, не ни се и помисля, че бихме могли да бъдем на тяхно място, нито пък за криволичещите обрати на живота и затова залагаме на разделението. То и отношението на институциите, като цяло, не е по-щадящо: безразличие и липса на контрол, животински битови условия, оскъдна и некачествена храна, грабителство, насилие и нехуманно отношение. Е, понякога нараненото ни достойнство въстава („Дом №8” или филмът на ВВС за Могилино) и подпалва гузни съвести, подгрява до кипеж и разделени позиции сред нормалните хора, докато чиновниците замазват с думи циничното ни безразличие като общество. Като цяло, отражението е продукт на второкачественото отношение към тези създания, на срама да покрием това, да го изолираме, да го скрием от погледа си, за да не разваля картината и настроението ни, да не се свързва с нас – здравите и „пълноценни” хора. Християнското състрадание, доброволната жертва, щедростта и подаянието са по-скоро спорадични и по повод, често с показност или самолюбиво перчене. За радост, щедростта е продължение не на портфейла ни, а на сърцето и душата – и затова можем да видим как дават тези, които самите имат нужда и даряват малко, но от сърце.
В тази „лудост” се оглеждаме с облекчение и с гузна бързина се отдалечаваме към свободните територии на нормалността. Въздъхваме заради спасението да сме от правилната страна – че не сме повод за съжаление и присмех… Е, това е спасителен остров и естествено отражение, което ни оттласква от полето на нежеланата различност.
А сега за другата „лудост” – тази на смелите и свободните да се обявят за различни със своите мисли, действия и жертвоготовни постъпки – далеч надхвърлящи представите ни за самосъхранение, благоразумие и умерено поведение. Сивата почва на тази ценност е „златната среда” – това е общността на защитеното от мнозинството на телата стадо, където рефлексът е: „Бе, ти ли се намери да оправяш света!” Упреците поддържат трайно статуквото и след време от тях не остава дори следа от дребно малодушие и страха да си навлечем неприятности.
Ала лудите глави често надмогват авантюризма и оставят примери за национална гордост, стават лесни христоматийни модели. Да се върнем назад към епохата на националното ни Възраждане – там освен историческите документи има и безценни образци на народопсихологията, съхранени в Ботевите поетични откровения или в романа-тъкан на „Под игото”.
Посред нормалноста и „налягането на парцалите” избуяват нов тип младежки лудории – „нехранимайковци”, дето нямат спечелен грош, са тръгнали да събарят царщината; „побъркани” момчета зарязват занаята и вместо подир момите на седенките се впущат на дело за свободно отечество. Такива са Вазовите хъшове от „Немили-недраги” – мизерници и кокошкари, но с достойнство и жертвоготовност по-голяма от консервативни благодетели и поддръжници на султановия режим. Ако попитаме Ботев какви са неговите роднини Евлоги и Христо Георгиеви, няма да получим ласкав и благоприличен отговор. И да се знае: видните дарители на шест милиона златни лева за построяването на Университета не са подкрепили с нито една лира нито четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, нито бунтовниците от 1876, начело с Ботев. Средствата са дарени от народното сърце на състрадателната сиромашия. Тук лудостта „дими” и „ще подпали чергата” на нормалния живот, пак „луди” глави я мътят, а после попарата ще я сърбат невинните.
Нормалността ще отвори предателство и унизително умоление, докато народните бунтовници изгарят в романтичния порив на свободата. Отпосле ще събираме примера им и ще градим национално самочувствие – на иконостаса ще застанат неподвластният на реда Ботев и неустрашимият Левски; момчета от чорбаджийски родове (Бенковски и Каблешков) ще оставят кости в невъзможната лудост на едно пораснало национално самосъзнание; Захари Стоянов, Стефан Стамболов, Волов ще се впишат в редиците на лудите – само тия, „дето може а направят нещо” и после ще станат трайна памет.
Пак такава е българската делба през метежните години 1923-1925, снишените и съхранени съдби остават анонимни, докато смелата гражданска лудост пази моделите за достойнство и безстрашие…
Пак такава лудост е по същество дръзката българска намеса – да се спасят поне българските евреи от депортация през 1943 година след срамното сътрудничество с фашистките ни партньори по холокост.
И пак белег за лудост са творческото и гражданското дисидентство (поетът Константин Павлов, Христо Фотев от Бургас, режисьорите Рангел Вълчанов и Вили Цанков) през времето 1944 -1989, ненормално е било да не се адаптираш към изискването на властите и партийните секретари, да не се преклониш пред кооперирането и ОФ-то („Хайка за вълци” на Ивайло Петров) – инак няма бележка за следване в университета, няма нормална среда, нормален живот…
Днес лудост е някой да се възправи с унищожителните откровения за партийно съглашателство, корупция и всеподяждащо ограбване на родни и европейски фондове. „Нормалността” налага потушаване и покриване на безобразията, често с мисълта, че всички са „маскари” до един, но че сега е техният момент. Често сред общия дефицит на лудост притичват лъжефюрери или генерали, колкото да потвърдят разбирането ни за днешното време и да подчертаят спасителната роля на нормалността.
Ето този тип втора лудост е огледалото на нашата нормалност – тя е коректив и подтик за гузна съвест, тя е координатната система с полюсите на нормалността и на свободата от страхове и предразсъдъци.
Какво ли виждаме в кривото огледало – своята правота и нормалност или тъжния си поглед на хора, на които им се иска, но не могат да бъдат герои? Ето там се разполагат нашите ценности и събития – къде компромисно и консуматорски, къде с неразбиране и гневна оценка или с помъдряващо помирение за сложния човешки свят.


Анна Алексиева, 12 в клас
23 СОУ „Фредерик Жолио-Кюри”
Второ място в конкурс „ЛУДОСТТА – КРИВОТО ОГЛЕДАЛО НА НОРМАЛНОСТТА”

Проектът се осъществява от "Глобална инициатива в психиатрията - София" с финансовото съдействие на програма ФАР и в партньорство с: