Лудостта – кривото огледало на нормалността

Лудост – термин. Термин, който служи за обособяване на психично лабилните хора. Хора, които нямат ясна представа за действителността и чиито действия биват ирационални, непремерени, необмислени, импулсивни и дори ненужни, а понякога и опасни.
Нормалност – социално приета и медицински подплатена дефиниция за хора, които нямат никакви психични разстройства и се държат адекватно.
И ние, хората, които водим „нормален” живот, макар и богат на всякакви предизвикателства и трудности, се разхождаме по улиците и наум анализираме голяма част от минувачите, оглеждаме ги, преценяваме ги… Но наистина ли фактът, че някой е облечен добре и няма видими психични отклонения, е показателен за това доколко нормален е този човек.
Възможно ли е въобще да дефинираме самите себе си като „нормални” същества?
Ние спим, ядем, говорим, учим се, работим, мислим… - все „нормални”, рутинни действия. Но нима така наречените „луди” не правят същото? И те спят, но може би по-неспокойно. И те ядат, но може би по-нередовно. И те говорят, макар и понякога на свой език, или просто на самите себе си. И те учат, дори често техните сетива са много по-силно развити от нашите и възприемат много повече, учат по-ефективно. И те работят, и то по много по-възвеличени планове, правят открития на световно равнище. И те мислят, дори много по-интензивно и идейно от нас. Не са ли били луди именно най-великите физици, химици, музиканти, художници и т.н.?
Това, доколко си психично здрав, няма нищо общо с това, доколко е развита мозъчната ти активност, макар и често да приравняват лудостта с умствената изостаналост.
От всичко казано дотук само обобщаваме това, че лудите имат по-сложен и по-странен живот, но пък и много големи възможности за успех. Но все пак те си остават такива – различни, неотговарящи на общоприетите критерии за нормалност. А какви всъщност са тези критерии?
Нима поне веднъж в живота си не си бил депресиран или пък не си имал проблеми в семейството? Нима, след поредния скандал с вашите, не ти се е искало да избягаш и никой да не ти се налага? Нима не си имал периоди, в които си се чувствал отпаднал, разсеян, без желание да общуваш с когото и да е, или пък да те обземе неочаквана враждебност? А нима не си изпадал във внезапно еуфорично състояние? Или пък, може би, си имал на моменти прекомерна нужда от одобрението на родителите си или на някой друг?
Разбира се, че в живота на всеки един от нас е имало подобни моменти, но за нас те са напълно нормални и дори неизбежни. А именно тези признаци са едни от ранните предвестници на психичната болест или така наречените „продроми”. Е? Все още ли мислиш, че си напълно нормален?
Във всеки един от нас има по капка лудост – в някои повече, в други – по-малко. Важно е всичко да е умерено и да си даваш ясна представа за състоянието си и за евентуалните последствия от всяко твое действие.
Какво излиза в крайна сметка? Разбираме, че лудите са едно второ „Аз”, но сякаш образът им наподобява този, който бихме видели като отражение в някое езеро или локва – леко изкривено, а ако водата е по-развълнувана, може да е малко повече. Но животът е интересен именно с разнообразието си. Колкото по-различни сме всички, толкова по-интригуващо ще е ежедневието ни. Ние, хората, сме като снежинките – имаме различни форми и краски, различни големини и отблясъци и, когато се струпаме на едно, ефектът е поразяващ – една блещукаща и пухкава пряспа, която изпълва сърцето ти с радост и желание за какви ли не щуротии.
Затова не трябва да бъдем толкова строги спрямо „различните”, а напротив – трябва да ги третираме като нормални същества, защото, както казват: „Лудостта е кривото огледало на нормалността”.


Ваня Цветкова, 12 в клас
23 СОУ „Фредерик Жолио-Кюри”
Първо място в конкурс „ЛУДОСТТА – КРИВОТО ОГЛЕДАЛО НА НОРМАЛНОСТТА”

Проектът се осъществява от "Глобална инициатива в психиатрията - София" с финансовото съдействие на програма ФАР и в партньорство с: