Лудостта – кривото огледало на нормалността

 

„Пиян е, безумен! – някой прошушна. / Аз станах – небето бе празно и глухо.../ Аз плачех – Тълпата бе ледно бездушна”.

В тази своя творба Димчо Дебелянов изразява отношението си към тогавашния град – образ на упадъка и човека, който, прозирайки истината, бива осъден като безумен, различен, луд...

Лудостта често пъти се изравнява от обществото с  различното, с малцинството, с онова, което се променя, прогресира. За луд бива обявен онзи, който не се бои да говори открито, да критикува, да рискува в името на идеите си, да бъде единствен.

За мен лудостта е онази уникалност, която никога няма да се приеме, а ще бъде сочена с пръст и хулена, само защото носи със себе си страха от неизвестното, невидимото, нежеланото. Правилно ли е тя да бъде определяна винаги като лошо качество? Не бихме ли могли да я свържем с доброто у човека, със смелостта, например? Смелостта е тази, която очертава границата между „лудия” и „нормалния” човек. Когато „лудият” има мисли, мечти, идеи, не се страхува да ги изрази и да се бори за реализацията им. Прегръща ги силно и тръгва напред в търсене на отговори на въпроси, които сам си задава, сам открива и тълкува, вглежда се в душата си, намира себе си и се раздава от сърце.

„Нормалният” човек потиска емоциите си  - всичко онова, което може да го направи щастлив, да го направи истински. Заровени в най-далечно кътче на съзнанието, идеите му биват забравени и умират. Не виждат бял свят, не могат да бъдат приети или отхвърлени, защото никой не подозира, че съществуват.

Философията изучава диалектиката, като въвежда опозицията на понятията. Как да определим значението на „лудостта”, без да имаме ясна представа за това какво е „нормалността”. Или как да кажем, че нещо е добро, когато не можем да го съпоставим с лошо?

„През 1964г. в Лондон се появила терапевтична комуна за душевно болни – „Кингсли Хол”. Нейните основатели считали, че наличието на психиатрична диагноза води до репресия от страна на обществото. Болният е лишен от част от правата и свободите, натрапва му се определен начин на живот, ограничава се придвижването му. „Кингсли Хол” бил предназначен за това там да се събират жертви  на такива репресии, на които никой няма да попречи да живеят във вътрешния си свят. Границата между лекари и пациенти в „Кингсли Хол” се оказала доста условна и често напълно изчезвала. В качеството си на „болница” „Кингсли Хол” просъществувал само няколко години. След това се превърнал в свърталище на наркомани и проститутки. Единичните случаи на изцеление така и си останали необяснени”.

Този пример ясно показва как лудостта е била наказвана, санкционирана, но с намирането на решение проблемите не си отиват, а просто се променят. Възниква нормата, която определя „нормалността” и благодарение на нея можем да разграничим „лудост” и „нормалност”. От друга страна, човек има склонност да смята за нормален преди всичко себе си – т.нар. „снобска норма” и това му пречи да оценява обективно.

„Снобската норма” дава началото на множество спорове за това кое е нормално и кое – не.

„Кой е този човек, който все маха с шапка там от канарата? Някой луд?” И селяните отговаряли обикновено:
-Не бе, дядо Йоцо гледа...”

Виктория Малинова, 11 г клас
138 СОУ „Проф. Васил Златарски”
Отличие за оригиналност в конкурс „ЛУДОСТТА – КРИВОТО ОГЛЕДАЛО НА НОРМАЛНОСТТА”
Проектът се осъществява от "Глобална инициатива в психиатрията - София" с финансовото съдействие на програма ФАР и в партньорство с: