Лудостта - кривото огледало на нормалността

Какво е психичното здраве всъщност? Нима можем да застанем и да обявим -"Да, аз съм нормален"? Нима след всичко, което всеки от нас е  преживял в живота си, след нещата и хората, които сме загубили, нима след болката,която ни чака всеки ден, във всеки един момент, ние можем ясно да заявим, че не сме изгубили част от себе си, част от ума си?

От друга страна, е това как ще реагираме на всичко това, дали ще успеем да намерим смисъла да продължим да се борим или ще изпаднем в безкрайната бездна на мрака, скрит дълбоко в ума ни и в един момент отприщен, за да ни отдалечи от света на реалното и отпрати в света на лудостта.

Жени, подложени на тормоз, на изнасилвания, малтретирани деца без дом, семейство, хора, загубили най-скъпото в живота, за които нищо вече няма значение - това са хората, които изпадат в състоянието на психична болест. Но какво ни казва това? Да се отделим от тях? Да ги отхвърляме и игнорираме? Дали всичко това или мисълта, че на всеки ъгъл ни очаква капка лудост? От друга страна, какво прави обществото за тези хора - праща ги в лудници, далеч от нормалното, за да изгният там, далеч от света и от възможността да са отново "нормални" според стандартите на тези, които са ги отхвърляли през времето, в което не са били "достойни" за вниманието им. Това, което те не могат да видят, да проумеят е, че и "лудите" са хора, дори по-интелигентни от тях самите. По света има много случаи на психично болни, които са постигнали удивителни неща в науката, в изкуството. Има толкова филми, посветени на такива хора, показващи способностите им не само в науката, но и в приятелството и любовта.

Дали е лесно да ги гледаш, толерираш, да си до тях в периода, през който преминават? Дали е лесно да гледаш, тези които обичаш в такова състояние, непознаващи никой, дори самите себе си, забравили прекрасните спомени,които сте споделили? Дали е лесно? Не, със сигурност е най-трудното, което може да ти се случи, най-силното, което можеш да преживееш. Незнанието дали ще се оправят или завинаги си ги загубил, и макар че са пред теб не можеш да стигнеш до тях, да ги накараш да се върнат при теб, за да им дадеш всичката любов, цялото приятелство, таило се в душата ти... Никой не може да си представи толкова много болка, докато не я изпита и се увери, че тази болка не утихва с времето, а е винаги там, каквото и да правиш. Но истински важното е да съумееш да го преодолееш, да можеш да подкрепиш този човек, независимо от мнението на "обществото".

И каква е поуката? Тези хора са там, чакайки помощта ни, но ние сме толкова заслепени от собствения си живот, че не забелязваме нуждите им и това ни прави все по и по-вглъбени и неосъзнаващи ставащото около нас, точно като тези "луди".


Лили Георгиева, 11 б клас
138 СОУ „Проф. Васил Златарски”
Второ място в конкурс „ЛУДОСТТА – КРИВОТО ОГЛЕДАЛО НА НОРМАЛНОСТТА”

Проектът се осъществява от "Глобална инициатива в психиатрията - София" с финансовото съдействие на програма ФАР и в партньорство с: